“Затворисърце” – Константин Трендафилов

Ще започна с това, че когато пожелах да прочета книгата, нямах никаква представа, че Константин Трендафилов и Папи Ханс, са една и съща личност.

“Затворисърце” е интересен роман. Не е гениален или божествен, но е написан по увлекателен начин, който моментално го прави от тези, които прочиташ на един дъх.

Книгата е разделена на две истории: Юлиан и Антон. В тях авторът набляга много на софийските улици. За Юлиан те са дирите от любовното им гнездо с Лидия до скучната му и сива работа. Но тяхното запознанство… То за мен си остава една от най-култовите части. Забавна, а в същото време толкова трагична. 

“Отрано започнах да наблюдавам черната дупка между стомаха и сърцето си. И по-важното – разбрах, че не мога да я запълня сам. 
Като сърбеж, който не можеш да почешеш, и собствен лакът, който – колкото и да приличаш на идиот – не можеш да оближеш, празнината ми оставаше недосегаема. Знаех, че трябва час по-скоро да открия момичето, което да запълни в мен това негативно пространство. 
Търсех голямата любов. 
Сладур.” 

Краят на любовната магия между Юлиан и Лидия, ни отвежда към Антон. Той от своя страна е боксьор, който не мечтае да стане професионалист, а да напусне родния си град и да заживее в София. 

Историите на двамата герои се преплитат. Грешните избори, които са правили и предначертаният им път ги срещат, сякаш за да изкупят греховете си, да простят и да продължат. 

За мен открих няколко извода от романа “Затворисърце”, чийто интервал надявам се нарочно е пропуснат по невнимание, каквито са и повечето грешки на двамата герои:

• любовта не пита кога и при кого да отиде;
• в повечето случаи не споменава, че обмисля да си тръгне;
• изобщо има ли причина, за да го направи;
• възможно е, когато подаваме ръка, човекът отсреща да не я приеме;
• не винаги хората искат да бъдат спасени.​

Препоръчвам с две ръце на всеки, който се е изгубил в някоя любовна история, страх, копнежи и блянове. Няма да ви натежи.

Издателство “Жанет 45”