Започнах да чета “Кутия за птици” без да съм чувала за автора.
В книгата се разказва за глобална епидемия, където, без видима причина, хората губят умовете си и се самоубиват, като първо убиват другите около тях.
В резултат на това всеки се качва на колата си, поема към домовете си и предприема необходимите мерки да се разхожда със завързани очи. Едва няколко човека осъзнават, че причината е ‘нещо’, което те несъзнателно виждат.
Така единственото сигурно убежище е защитата с платове, вестници и подръчни материали, които да затъмнят прозорците на домовете им.
Малерман създава напрежение със сцени, които са толкова тежки и пълни с тъмнина. Независимо дали героите пътуват до съседни къщи, търсещи консумативи, раждащи, докато светът върви се срива, или дори изваждат вода от кладенеца, интензивността на действията никога не се забавя.
Представете си най-страшната ситуация, за която можете да се сетите и след това поставете главния герой не само в тъмното, но и с привързани очи. Доверие, без никаква причина, че опасността се крие в това да погледнеш.
Възможно ли е положението да стане по-опасно? Да! С бременността на Малори, а после и с раждането. Тя започва да обучава децата, които не свалят кърпите от очите си, спят в клетки и се събуждат без да отварят очи.
В допълнение към ежедневния живот и ритуалите на оцелелите в къщата, прескачам напред във времето до пътуване по река. Малори е обучила децата си да слушат толкова добре, че в тишината се разкриват дори най-малките детайли.
По време на пътуването се срещат с безумни животни и съществата, и разбира се, възможността да се случи най-лошото – да рани, да се самонарани, да убие.
Това, което ме удиви е, че Малерман до такава степен ме накара да ме е грижа за героите, че забравях за реалността.
“Кутия за птици” е клаустрофобична, леко зловеща и със сигурност ще ви подтикне да прелиствате страница след страница.
