Ето какво бих си казала – не бъди толкова сурова към себе си. Ти си единственият, на когото можеш да разчиташ. Не можеш да преминеш през живота, страхувайки се да го изживееш. Скоро се сетих, че през 2009 г., бях написала любовно писмо до себе си. Но защо да гледам назад? И какво да кажа на бъдещото ми аз? Какви въпроси искам да му задам?
Искам да посветя време на мистериозната си душа. Този човек може да има деца, може да няма деца, да преживее загуба, да остарее, да изпита непозната болка и да развие нови навици. Когато пишем за миналото си, ние го познаваме. Разбира се, даването на съвети на миналото ни е забавно. Но дали е полезно? Как можем да съборим стените на човека, когото се страхуваме да станем?
Като се замисля, винаги пиша на бъдещи версии на себе си. Гледам на себе си през призмата на мечти, стремежи и идеали. Представям си бъдещото в голяма дълбочина, борейки се да се съсредоточа върху настоящето. Но искам да напиша писмо с повече намерение. Искам да задавам въпроси и да открия дали и какво ме плаши.
И така…
Скъпа бъдеща аз,
Здравей, това съм аз от миналото. Аз съм на тридесет години. Не знам на колко години си ти сега. Предполагам, че това писмо е нещо като начало.
Мога ли да бъда честна? В момента се чувствам като егоист. Искам да ти кажа всички неща, които искам в живота си. Надявам се, че бъдещото ми аз ги е получило. Може би си на петдесет? Или повече?
Щастлива ли си? Нещастна ли си? Имаш ли семейство? Преминаваш ли през трудни моменти? Боли ли? Имаш ли възможности? Или нямаш такива?
Сигурна съм, че си дарила много хора с любов и си се грижила за тях. Но се надявам, че си направила същото и за себе си.
Аз имам някои копнежи. Надявам се, че си написала много писма. Надявам се, че работата ти не те е погълнала. Надявам се, че си дала на родителите си цялото заслужено време.
Искам да запомниш няколко неща от този период от живота си. Искам да си спомниш как се чувстваше, когато пътуваше. Искам да помниш малкото си балконче на първия си дом в София, джаз вечерите с приятели и отрупаните с кактуси прозорци. Искам да си спомняш лепкавите бузи и пръсти, и пръскащите се мънички гласчета на всички дечица, които са минали през живота ти. Не забравяй Карина и Фараон. Спомни си приятелите си и времето, когато никой от вас нямаше деца. Спомни си топлите баница на баба. Спомни си за труда, който влагаха родилите ти, за да имаш всичко.
Също така искам да си спомниш и не толкова хубавите неща. Годините работа, които си прекарвала недооценявайки те за нищожни пари. Годините, в които плащаше квартира, за да живееш на работното си място. Загубите в живота ти. Всички изплакани сълзи от чувство на недостатъчност и липса. Чувстваш ли го все още? Надявам се, че не.
Всички тези неща сега ще ти се струват различни, може би като далечни спомени. Малки моменти през трийсетте.
Понякога записвам най-ценните научени уроци. Ето какво написах тази година:
- Нищо освен любовта и добротата нямат значение.
- Да се чувстваш неудобно е напредък.
- За нищо не трябва да се бърза.
- Винаги можеш да се върнеш назад.
- Дръж си и страха, и радостта. И двете могат да съществуват едновременно.
- Винаги се справяш по-добре, отколкото си мислиш.
Щастлив съм. Имам тежки дни. Имам лоши навици. Скоро най-накрая отидох на зъболекар и не беше зле положението. Надявам, че вече нямаш пет корони. Влагам доста в живота си и се надявам, че те подготвям за успех. Давам най-доброто от себе си. Надявам се, че моите трийсет, са твоите шестдесет спокойствие.
Ще намерят ли хората тази статия в интернет след двадесет и пет години? Ще им бъде ли смешно? Странно? Не съм сигурна. Може би, както в миналото, интернет статиите ще бъдат изхвърлени като изгубена бутилка в морето. Може да се наложи да го разпечатам за всеки случай.
Така или иначе, надявам се и ти да си щастлива. Надявам се животът ти да е пълен. Надявам се, че хората в живота ти успяват да видят твоята светлина в света.
Искрено твоя,
Дима, твоето аз на тридесет (минало).
