Вали.
Гърми.
Мрачно е.
Лято с привкус на гръмотевици и дъжд.
Кафето в огромната супена чаша намалява.
Аз, която така сърцато обичам бурите, си пускам поредното кафе. То ме държи влюбена. Във времето, в деня, в нощта. Успокоява ме. Придава ми нова любов. Страст. Свежест. Когато вали, въображението ми празнува.
Излизам на терасата и гледам как забързаните хора са награбили чадъри и притичват, за да не им се намокрят краката. “Събуйте се”, мисля си аз.
Напук на всичко и всички, излизам. Да, навън. Излизам и без грам притеснение, че ще подгизна, капките нежно започват да се стичат по лицето ми. Спиралата ми се размазва. Косата ми става на клечки. Тениската се раздърпва на посоки. Кожата ми е капучино. Очите ми са усмихнати лешници. Аз съм по-щастлива от всякога. Свободна. Непритеснявана. Минувачите ме гледат. Въртя се в кръг като малко дете, което показва как полата му се разперва и прилича на пеперуда.
От кога се страхуваме от дъжда? От кога той ни пречи? Защо разваля настроения?
Той е романтика. Чистота. Спокойствие. Мечти. Обич.
Аз съм дъжд.