Родителите ми обичат ме безкрайно,
дори когато правя нещо тайно.
Мама иска всичко винаги да знае,
тати отстрани се почесва и се мае.
“Мамче”, казва той,
“Стига с тоз’ изперчен показалец стой!
Детето няма вина,
че няма ни брат, ни сестра”.
Вечно аз сърдита за това,
туй ли бе то моята съдба?
Само дете си аз останах,
и накрая социална станах.
Трябваше приятели да си намеря
и мама, и тати строго да премеря.
Вмених им думи на вина,
пък дано осъзнаят,
че не исках да съм аз сама.
Харесай и сподели:
